Есе от Константин Еленков
На фона на днешните борби и боричкания този призив ще прозвучи малко смешно. На работа!? Нам по се услажда борбата, тя по-лесно и по-бързо ни отвежда на желания бряг. Ние се борехме и за хлеб, и за мир, и за жилище – все се борехме. Със световния капитализъм, който се оказа наша днешна съдба. И с него се борехме. Сега, когато остана най-главната битка – с немотията, разбра се, че не в битката, а в работата е спасението.
Т о в а Левски е разбирал отлично. Неговите ч а с т н и революционни комитети са пример за тази работа. И в неговата клетва можем да прочетем:
“Заклевам се и обещавам какво ще р а б о т я съ сичките си способности за освобождението на отечеството си България…”
На работа, байовци…Дали пък Левски не е виждал утрешния/днешенсмисъл на тия свои думи? Но дали е съзирал и недоумението, пред което ще изправи революционери и радикални мислители и тълкователи? На друго място обаче той казва не байовци, а “братия”. И не е нужен специален анализ, за да разберем , че и едното, и другото обръщение е обръщане към съмишленици, към хора, близки не само по род но и по душа. Че не бунтът и революцията са негово изконно занятие и потребност, а работата. Аз съм сигурен, че през тежкото и дълго робство народа български са спасили не толкова хайдутите, а занаятчиите. Апостола разбира това, разбира душицата българска. Така, както ще я разберат и изтълкуват велики народоведи и психолози като Захари Стоянов, Димитър и Антон Страшимирови, Симеон Радев и Иван Хаджийски.
Но не вниква ли и Вазов в това противоречие на рисувания от него революционер, на “тоя демон вездесъщ” – страшилище за империята?
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба ….
/”Л е в с к и “, Епопея на забравените”, 1883 г./
Демонът се оказва твърде светъл и весел характер.Такъв е и в портрета, който Ботйов ни оставя от оная зима край Букурещ:”Студ, дърво и камък се пукат, а той пеели пее”)
Нашият народ е народ-работник, а не бунтовник и революционер. Това все още не могат да го разберат някои! Защото за тях са по-важни борецът, бунтовникът, а не работникът. Плод, а и жертва на тая заблуда са вече няколко поколения българи.
…Левски изрядко говори за бунт и борба – нищо че Вазов му туря тъкмо тия думи в устата. За него нещо обикновено е да каже: работим за Отечеството. А това, че го прави не от конспиративни съображения, виждаме в едно писмо до Любен Каравелов. Там между другото четем:
“ Време е с един труд да спечелим онова, което са търсили братия французи, т.е. млада Франция, млада Росия и прочее. Колко скъпо и с какви загуби! Брат брата да убие … Сега е време да преварим това з л о… Само с Божия помощ трябва ни още мъничко време да поработиме …И тогава с Божия воля да съсипем гнилата и страшлива държава, та да съзидаме друга, много трайна по новото издание…” ( к. м., К.Е. )
Много ясно Левски говори тук за р а б о т а, за т р у д в полза на оная държава, която се гради не върху кръв и сълзи, но с разум и пот. Труд вместо кръв – това е комитетската стратегия на великия Апостол. Още в клетвата му се вижда т о в а… На работа, байовци – е неговият девиз. Изрядко, по неволя и принуда може да се чуят други нотки:
“Ето времето се вече решава… Силно ни принуждава вънкашното обстоятелство без друго да вървим на бой и минута да се не губи!”
Кои са „вънкашните обстоятелства” тук не е много ясно, но явно те извикват нетърпението да се отиде на бой. По дух Левски е близък до Каравелов, но с тая разлика, че в един момент може да замени просвещението с бунта, с борбата. За Левски борбата е вид работа. Едното не изключва другото, дори напротив: работата предхожда и дори се слива в представите му с борбата.
Ето как го е казал в писмо до Атанас Хинов:
“…Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во лято да му служа до смърт и да р а б о т я по народната воля.”
“Частните” му комитети са нивата, на която се труди ден и нощ, неуморно и усърдно, системно и упорито.Дълбоката оран, с която великият сеяч подготвя почвата за най-нежните и трудносъхраними семена на свободата, ни подсеща днес за плевелите, които сме дозволили да избуят и да задушат народната нива. И това, че неговото честване съвпада винаги с усилните дни на жътвата, е знаменателно.
“На работа, братия! “ звучи покъртително. То следва да затрогва и да обръща душите ни натам, накъм слънцето.
И не е нужно да броим колко са въпросителните след онова “народе????” По-важно е сега да вникнем в смисъла и подбудите на неговите думи за
р а б о т а, за т р у д в полза на Отечеството. На онази “Нареда на работниците за освобождението на българския народ”, проектоустав, изработен лично от Апостола, в която недвусмислено се говори – отново и отново–
за работата по освобождението на Отечеството.
––––––––––.
П.п.Свързват ме много спомени с Хайтов – най-ярък е този с гроба на Апостола… Видях го пред “Св. Петка Самарджийска”. Аз се пошегувах: “На местопрестъплението?..” Той се разсмя, беше в добро настроение. Тогава именно го заговорих за прочетеното от мене/ по-скоро от баща ми/ в сп.”Духовна култура”, за предателството и за погребението на Левски. Нещата съвпадаха с неговата теза.
Във в.”Литературен фронт”, където работех, един човек ми беше дал статия, в която с научна скрупульозност доказваше как е станало счупването на костите на Левски. През февруари, 1873-та студът е бил като днешния – не са имали възможност да направят друго, освен да срежат въжето на бесилката, за да поемат тялото. То, обаче, пада на земята, при което, вероятно, са потрошени краката. От там и загадката, защо намерените кости не отговарят на нормалната дължина.
Дадох тази статия на Хайтов. Дадох му и сп. „Духовна култура” от библиотеката на баща ми, което, както и в. „Мир” , публикуваше спомени на клисаря на храма, както и на свещеник Кръстю Михайлов, участвали в препогребаването.
Константин Еленков
Снимката е изпратена от автора, но е направена от Тошо Пейков, който е обяснил, че „децата са в неравностойно положение и се възпитават в Търновско село. Бяха през зимата в София с една от спомощесвувателките – психоложката Весела Христова и ги заведохме в доста мрачно време в Борисовата градина.“
